"Английският пациент" , Майкъл Ондатджи

Юли 1936г.
Във войната има предателства, които са
детинщини в сравнение с човешките измени в
мирно време. Новият любовник усвоява навиците на
предишния. Катастрофа. И след нея светът
изглежда различен. Следват тежки думи или нежни
излияния, макар сърцето да е орган от пламък.
Героите на една любовна история не погубват
сърцето си, те откриват този мрачен обитател на тялото.
Ако наистина се натъкнеш на него,
разбираш, че плътта не може да измами никого
и нищо - нито мъдростта на съня, нито изисканото
общуване. Сърцето поглъща теб и миналото ти.

От самото начало на книгата, до края й, та даже и след това се лутам между полюса на положителното и полюса на отрицателното мнение.
Странно.
Хвърли ме в дълбоки размисли относно този проблем. Може би фактът, че вече бях гледала филма (и до доста пъти) , който пък ми е може би любимият, повлия.
Мисля си.. не ми хареса, прекалено много беше разгърнат образът на Кип, който за мен е един болезнено досаден герой (за разлика от Кип във филма, който беше умерено показан. Но чакай.. това не е съпоставка книга-филм, така че спирам! ) . Много хора сигурно ще кажат "Но как, той е толкова дълбок. " Не. Той е подтискащ, мрачен и монотонен. И се чудя, какво намери в него една такава невероятна, динамична и многопластова личност като Хана?!
Една книга трябва да поддържа интереса ти от първата страница, до последната. В моментите, описващи живота на Кип (които бяха просто прекалено много) , аз си мислех 'Боже, стига вече, кога ще свърши, досадно ми е.. ' .
А след това си мисля.. не, хареса ми. Хареса ми, заради това колко прекрасно беше описана историята на Катрин и Олмаши (Алмаси?!) . Наистина.. ужасно красиво и истинско. До момента, в който.. о, но нима тя приключи? Че какво стана.
Не, всъщност не ми хареса.
Та книгата е бъркотия!
Толкова е недоизпипана, пълна с ръбчета и камъчета, които имат нужда да се изпилят и махнат..
Всъщност защо се казва "Английският пациент" ? Защо не се казва "Историята на сапьорът - сикх и разни хора около него. " ? Уж всички се въртят около овъгленото тяло на Олмаши. Друг път.
Историята на Караваджо остава висяща.
Историята на Хана остава под въпрос.
И най-важното.. ако не бях гледала филма, трудно щях да разбера, как, за бога, се е обгорил пациентът? Историята между него и Катрин Клифтън също остава в едно адски никакво положение. Стигаш до Девета част и си мислиш, че ще видиш истинския край на аферата им в следващата.. но не. Просто нещата си остават така.
Финалът, който.. о, неочаквано чудо.. е свързан с Кип, също е направо болезнен.
И какво, дъщеря му се казва Хана?
А с истинската Хана какво се случи?
Истинска каша. Толкова е.. фрагментирано. Сякаш произведението е извадено от един объркан ум, разни епизоди, цветове, образи, впечатления, чувства. Всъщност съм разочарована. Макар че, пак казвам.. онази част, кръстена "Катрин" беше божествена.
Вече втори ден мислите ми се въртят около тази книга. Самата аз се превърнах в бъркотия накрая. Може би защото имах много големи очаквания.
И в крайна сметка..
От книгата ми хареса.. пустинята. Олмаши. Катрин Клифтън. Хана. "Историята" на Херодот. И някои моменти във вила "Сан Джироламо" . Но не всички.

Още не ми липсваш.
Ще ти липсвам.

" Климати " , Андре Мороа

"Ние винаги търсим вечното някъде другаде,
не тук; винаги обръщаме духовния си
поглед към нещо друго, а не към настоящето,
към видимото; или пък очакваме смъртта,
сякаш всеки миг не е смърт и възраждане.
Всеки миг ни предлага нов живот.
Днес, сега, още тази минута -  това е единствената ни плячка.

Не съм напълно сигурна какво да напиша и как да започна, що се отнася до тази книга. А може би до която и да било.
Впечатлена съм до мозъка на костите си. И адски благодарна. Мога с ръка на сърце да кажа, че тя ме промени или поне постави началото на моята промяна.
Покланям се пред гения и магията на перото.
И аз винаги съм била личност, която е забила поглед в бъдещето, в миналото, но никога в настоящето. Помогна ми да осъзная, че трябва да бъде точно обратното. 
Иска ми се да бъда като Одил. Иска ми се да бъда мистична, тайнствена, грацилна, детска и всяка една секунда, всяка една настояща секунда да бъде моята плячка. Да бъда хищник на настоящето.
Странно е как на моменти мразех Филип, а накрая го обичах както го обичаше Изабел и, разбира се, плаках.

"Защото нашите чувства твърде често са статуи на нашите чувства.. "